Наскоро работих с една жена и се появи следната ситуация: На всеки мой въпрос жената отговаряше –

„Моите деца са добри, моите деца много ме слушат, моите деца правят така и така …“ 

Това доста ме озадачи, защото никъде не се споменаваше  фигурата на бащата и неговото присъствие.  Попитах я дали тези деца са от предишен брак или от настоящият й партньор и къде са неговите деца на което тя се озадачи и тя отвърна, че децата са от него, но не каза нито веднъж наши или общи. Това я разплака, защото нейната най- голяма болка беше, че съпругът й не се грижи достатъчно за децата. Не се интересува от тях, не прекарват време заедно. Сякаш изобщо не са  негови деца. Жената се съсредоточи върху това, че бащата не е близък с  децата и те не го търсят. Припомних си подобна ситуация при друга клиентка, когато говореше за деца, почти винаги използваше думата “моите деца“

На пръв поглед няма нищо лошо в това, те са майки и децата са техни.

Но какво става когато бащата не се споменава и децата са винаги на майката?

Замислих се колко много статии и литература съм прочела със заглавие „ Моето дете“

Изречените или написани думи носят вибрация и не са просто хвърлени в пространството думи. Те формират живота ни, бъдещето ни, съзнанието и  реалността която създаваме. А също са отражение на  това,  което наистина е в главата и сърцето ни.

Как се отнасяме към децата и  съпруга си?

Нека погледнем малко по-дълбоко?

Какво се случва, когато кажем „моето дете“?

• Моментално започва процес на разкъсване на отношенията с бащата. А какво ще стане, ако използвате тези думи  през цялото време
• Започвате  да възприемате  детето си като вааше продължение – с всички произтичащи от това последствия. Трябва да е същото като мен, да обича нещата, който аз обичам , да харесва това, което аз харесвам.
• Подсъзнателно детето постоянно избира с кого да бъде – с баща си или с майка си. Дори да  живеят заедно, бащата остава  чужд или избира между  мама и татко.
• Често пъти родителите поделят деца в семействата. Това дете е „слабост“ на бащата, другото  на майката. Едно дете има по-силна връзка с единият  родител, друго с другия.  Убеждението, че дъщерите са слабост на бащите, а момчетата на майките е от този тип внушение, което започва да формира и отношението на майката към детето в ранна детска възраст  и видимо  всички изглеждат  доволни, но създават  конкуренция между децата, която с времето ще прерасне в много по-сериозни неща от ежедневните спорове за вещи. В децата започва да се зараждат липси и чувството, че за да ги обичат и приемат родителите и околните те трябва да се доказват непрекъснато, да се борят за внимание и любов. Тези нужди после се прехвърлят върху партньорите и обикновено браковете нямат особено щастлив край.
• Нека отбележим факта , че едно дете за да бъде пълноценно  не е достатъчно вниманието и грижите на един родител само, независимо дали е майка или баща и тук не говоря за онези деца които са загубили единият от двамата.
• Внушението, че  детето е “мое”  когато прави  добро и на бащата, когато е лошо. Това  постояно  манипулира чувствата на детето , като подсъзнателно казва следното : Ако искаш  да те обичам прави каквото кажа, защото ако правиш като баща  си, ти си лош.
• Ако детето е „мое“, тогава аз вземам всички решения за неговото отглеждане, развитие и живот. Аз поемам инициативата и ставам единствен фактор за него.
• Мъжът често няма желание да се грижи за деца. Защото мъжката природа е да бъде водач, да  се ​​грижи за жена и децата, да изпълнява тяхните желания, да ги пази и защитава.

Един мъж трябва да има голямо желание да бъдеш баща, за да можеш въпреки такава женска съпротива да остане фактор в живота на детето си. Като цяло такова отношение към децата не създава единство в семейството. Още една причина за раздори, кавги и разводи. Липсва  цялост в  семейството, пълноценни взаимоотношения мъж – жена, родители – деца.

“Бях момичето на татко, а сестра ми беше на майка. Това ни устройваше всички. Не сме делили нито мама, нито татко. Всеки има свое място, свое безопасно пристанище. Но когато баща ми почина, бях на седем години аз загубих опората си. Сякаш целият свят се срина. На кой съм сега? Майка ми отдавна е заета. Все още търся тази опорна точка в света, която да ми даде стабилност ” (Гергана , 46 години, неомъжена, отглежда син)

” Мама винаги казваше, че съм цялата на  баща ми. Имам неговата походка, навици, характер и съм също толкова ината като него. За разлика от брат ми, който е момчето на мама. Цял живот съм се опитвала да се  докажа на майка ми, че и аз съм толкова добра като него, за да ме обича и мен. А братът не направи нищо, за да заслужи любовта й. Аз изградих успешен бизнес , имам 2 висши образувания , но за нея това не е достатъчно. Един път не каза това е дъщеря ми! ”(Христина, 37 години, втори брак, две деца)

„Когато носех шестици  от училище , винаги ставах дъщерята на майка ми, беше толкова страхотно. Чувствах се обичана и приета. Макар и за ден. Затова много се стараех да нося отлични оценки. Ако се приберех с  четворка или тройка, майка ми казваше, че съм същият глупак като татко. Че нищо няма да излезе от мен. Толкова ме болеше. От детството разбрах, че татко не е човекът на когото искам да приличам. ”(Георги, 43 години, неомъжен, две висши образования, без деца)

„Когато жена ми ме заплашваше с развод, винаги крещеше, че ще  вземе децата си със себе си. Това ме вбесяваше. Защото това не са само нейните деца, аз също имам право на глас. ”(Иван, 38г баща на две деца)

Семейната картина не е щастлива, но за доста от нас до болка  позната.

Винаги двама души участват в създаването на дете. Не сме толкова висши същества да се размножаваме сами, девственото раждане последно се е случило преди две хиляди години когато Дева Мария е заченала Младенеца.

И така  едно дете не може да бъде „само мое“ то  винаги е “наше”. Въпросът е дали сме съгласни да го признаем – или ще се съпротивляваме с този факт.

И ако кажем „Нашето дете“ (дори съпругът да не е наоколо в момента) това не ни прави по-малко важни и ценни за детето ни.

Първо, детето има баща на фино ниво

• Детето поддържа връзка и с двамата родители, а родителите поддържат връзка с него и това е ценно и за децата, и за родителите – особено за татковците.
• Ако детето е „Наше“, тогава възможността чрез него да задоволявате фалшивото си его или да сбъдвате личните си мечти е намалена.
• Имам чувството, че това дете не е мое. Сякаш не е от нашето семейство. Всичките му добродетели са мои, но грешките не са. Има много малка част от мен
• Това показва степента на нашето уважение към съпруга ни – и детето го вижда. Татко не е наоколо, но все пак чувам добри неща за него.
• Дали съм направил нещо лошо или добро – няма значение аз  имам връзка и с татко, и с мама. Това дава усещане за сигурност и цялост. Чувство на признателност.
• Децата, чиито родители не влизат в конфликт заради тях, израстват по-цялостни с по-малко вътрешни противоречия. Съвсем различно се случва, когато вашите вътрешни майка и татко се „борят“ през цялото време в душата ви.
• Нашето дете означава, че и двамата участваме във възпитанието. Уговаряме се как ще бъде, какво искаме и заедно търсим начини за решаване на всички проблеми.
• Онзи небесна сила, в която всеки вярва по свой си начин също играе важна роля в създаването на поколение. Много малко зависи от нас, затова когато казваме “нашето дете” – това е почит не само към баща му, но и към Създателя.

Когато бях малка, майка ми винаги ми казваше, че съм „тяхното момиче“. Принадлежах и на двамата. Татко ме наричаше „нашата принцеса“. Винаги съм чувствала, че нашето семейство е цялостно и завършено. Правехме всичко заедно, винаги. На ски заедно, на къмпинг заедно, на море заедно. Като малка често  са ме питали – кого обичаш повече – татко или мама? Не разбрах този въпрос. Обичам родителите си. Те са  едно цяло и неделимо за мен” (Калина, 41 г., щастливо омъжена с  три деца)

„Когато всичко е наред в нашето семейство, аз наричам сина си „нашето бебе“. Но когато много се ядосвам на съпруга си, неволно изскача – “Детенцеее…”. Страхувам се, че под влияние на емоциите  ще манипулирам съзнанието на детето си в ущърб на баща му ”

Попитах близки ​​мъже как се чувстват по този въпрос и  наблюдавам следното, че колкото по-често съпругата набляга – съзнателно или не – на думата “Мое”, толкова по-малко мъжът иска да общува с детето си. Не им се влиза в конфликти. И обратното, когато детето е „наше“, заради него искаш да преобърнеш света и  даваш най-доброто от себе си.

Това са просто думи, нали?

Нека се опитаме и в речта си, и в главата си да превключим към пълното усещане, че това са „нашите“ деца. Не само когато се  нуждаете  от съпруга си за помощ, пари, внимание. Но дори когато всичко е наред, когато децата се радват, когато ви дават поводи за гордост или когато носят разочарования и трудности. Споделете радостта и мъката заедно – наполовина. Такова е мъдрото и осъзнато родителство. Така се създават стабилни семейства в добро и лоши.

Сега ще ме питате – ами ако родителите са разведени?

  Това какво  променя? Като мъж и жена вече не сте заедно, но като родители винаги ще бъдете. Вие сте свързани завинаги чрез децата си. Вашето общо дете не може да бъде изтрито или да не съществува вече, защото вие не сте двойка. Можете само да се научите да се уважавате един друг  и да цените бащата на детето си, без значение какво са вашите отношения сега.

И да – научи се да приемаш факта, че това е дете – ваше  общо, а не лично твое.

По този начин е малко вероятно да промените личното си  отношение към бащата на детето, но можете значително да повлияете на бъдещето на вашето общо дете чрез приемане и уважение.

Мисля, че такива проблеми се появяват в едно семейство, където травмите са както от земни раждания, така и монадични. Сблъсквам се ежеднерно с това. И трябва да работи както със звездния РОД, така и със земния. Давам тези работни техники в моите курсове и индивидуални медитации. Освен това… такъв подход към дете може да бъде видян от липса на знания и от затворен канал на мъдрост и знание прекъснат някъде в Рода. Когато жената и мъжът започнат да се подлагат на констелации те разбират как се чувстват вътрешно. Това се случва при жени, които са работили с мен в фруповите терапии и курсове за лечение на Рода и вътрешното дете, дълбоките женски практики и медитации възстановяват тяхната цялост, способностите им се връщат и вътрешната женска енергия  се лекува и от само себе си има връщане към правилни и смислени модели на поведение.

Ако те докосва този материал отиди на раздел КУРСОВЕ или се свържи с мен чрез някоя от социалните мрежи.

ВАША РОДОВЕСТНИЦА